Въобще не се чувстваше, че летим. Така беше през по-голяма част на всичките тези три и половина години. Една от историите, които слушахме през цялото това време от Петер — той произнасяше името си „Пейтър“ — беше за неговия баща, С.С.Върколакът. Върколакът не ще да е бил повече от шестнайсетгодишен, когато е завършила Голямата война. Неговата задача била да транспортира ракетни двигатели за ескадрона на „Луфтвафе“, който тъкмо бил въоръжен със самолетите „МЕ-210“. Пейтър казва, че когато умирал баща му, се извинявал, че не можал да достави навреме двигателите на ескадрона, за да унищожат противниковите „Ленкс“ и „Би-17“ и да променят изхода от войната. Всички ние смятахме това за доста забавно… поне когато за първи път чухме тази история. Но това не беше най-забавната част от разказа. Истински забавната част беше как старият нацист изплашил врага. С впряг. Не конски. Биволски. Дори не теглел кола, а шейна! Най-новите, последен модел реактивни турбовитлови двигатели — извозвани от едно русоляво дете с върбова пръчка в ръка, шляпащо до глезени в кравешки лайна.

Увиснали, лазещи в Космоса, извършващи едно пътуване, за което на хичиянски кораб му е достатъчен само един ден — ако имахме такъв и можехме да го управляваме по желания от нас курс. Изпитах съчувствие към стареца на Пейтър. Положението с нас не беше по-различно. Единствената разлика беше в липсата на кравешки лайна.

Ден 1284. Промяната на курса стана много плавно, след като бяхме успели да се преборим с нашите животоподдържащи системи и да се наместим в седалките за пътуване при ускорение, разположени в непосредствена близост до агрегатите за въздух и контейнерите с храна. Като се имаше предвид колко малка беше промяната на скоростта, всичко това едва ли си струваше труда. Да не говорим, че едва ли би имало голяма полза от животоподдържащите системи, ако се случеше нещо сериозно на разстояние пет хиляди астрономически единици от Земята. Но ние вършехме всичко според инструкцията, защото така бяхме постъпвали вече три и половина години.