И след като се обърнахме и двигателите с химическо гориво бяха свършили своята работа и бяха спрели, за да се включат отново йонните двигатели, и след като Вера беше съобщила неуверено и колебливо, че всичко изглежда добре, доколкото тя можеше да прецени (потвърждението от Земята щеше да дойде няколко седмици по-късно), ние го видяхме! Първа стана от седалката си Ларви, отиде при телескопа и за броени секунди го хвана на фокус.

Всички се скупчихме около телескопа и вперихме поглед в него. Заводът за храна!

Той се полюшваше в рефлектора и затрудняваше фокусирането. Дори йонните двигатели предизвикваха известни вибрации, пък и бяхме все още много далеч от обекта. Заводът за храна излъчваше слаба синя светлина в тъмнината, осеяна със звезди, която очертаваше необичайната му форма. Имаше размерите на административна сграда и беше много продълговат. Единият му край беше закръглен, а на една от страните му сякаш беше махната някаква дълга, заоблена част.

— Мислиш ли, че е бил ударен от нещо? — попита Ларви.

— Не, съвсем не — озъби се баща й. — Така е бил построен! Какво знаем ние за хичиянското строителство?

— Откъде си сигурен? — възрази Ларви, но баща и остави без отговор тази бележка. Не беше необходимо да отговаря, тъй като всички знаехме, че нямаше начин да е сигурен, а просто се надяваше да е така. Иначе щяхме да сме в беда. Премиите, които щяхме да получим само за да достигнем до Завода, бяха достатъчно добри, но нашите надежди за истинско възнаграждение, единственото възнаграждение, което си заслужаваше седем години пътуване при тези изключително тежки условия, почиваха на надеждата, че Заводът за храна ще работи; или най-малкото, че може да бъде проучен в достатъчна степен, за да се построи друг.

— Пол! — неочаквано каза Ларви. — Погледни онази страна, която сега се завърта… не са ли това кораби?