Погледнах, като се мъчех да разбера какво бе видяла. Върху дългата, права част на артефакта имаше половин дузина издутини, три или четири по-малки, две доста големи. Доколкото можех да преценя, приличаха на Гейтуей от снимките, които бях виждал. Но…

— Ти си бивш изследовател — отговорих аз. — Ти какво смяташ?

— Мисля, че са кораби. Но, Боже мой, видя ли двата крайни? Те са грамадни. Била съм в едноместни, била съм в триместни и съм виждала много петместни. Но такова нещо не съм виждала! Тези там могат да поберат не знам колко точно, но може би петдесет души! Защо и ние нямахме такива кораби, Пол… Само ако имахме такива кораби…

— Ако, ако — озъби се баща й. — Ако имахме такива кораби и ако можехме да ги насочим натам, накъдето искахме, да, светът щеше да е наш! Да се надяваме, че все още са годни за използуване. Да се надяваме, че поне някоя част от тези кораби работи.

— Ще работи, татко — пропя един сладък глас зад нас. Обърнахме се и видяхме, че това беше Джанин, опряла крак на ръкава на апарата за рециклиране на органични отпадъци, държаща в ръка бутилка домашен първокачествен алкохол от истински рециклирано зърно. — Бих казала, че това наистина заслужава да се отпразнува — каза тя, като се усмихна.

Ларви я погледна замислено, но нервите й бяха в добро състояние и само каза:

— Разбира се, това е чудесна идея, Джанин. Подай шишето насам.

Джанин опъна една малка женска глътка и го подаде на баща си.

— Мисля, че вие с Ларви ще искате да подремнете — подхвърли тя, след като се окашля… съвсем неотдавна, на четиринайсетия си рожден ден, се бе научила да пие силни напитки, и все още не й харесваха, но настояваше да пие, защото това беше привилегия на зрелите хора.

— Добра идея — потвърди Пейтър. — Цяла нощ будувах, чакай да видя колко прави това, да, почти двайсет часа. Всички ще имаме нужда от почивка, когато кацнем там долу — добави той, като подаде шишето на жена ми, която ливна две големи глътки в добре тренираното си гърло и каза: